Зората щом опре чело
         в коравото лице на земята,
        на часа става странно тържество-
        слънце блесва с карета златна.
        Белоцвети фиданки- къдролисти,
        мятат кичести коси,
        на рамене им свири вятър поривисти и 
        с топла длан ги реши.
        Чучулига с финес устремена
        разсъмва с благ клик над гора и поле,
        дъх стаява в житата зелени
        и напъпило зърно кълве.
        Подире й ято лястовици-небе
        обстрелват дружно в луд бяг.
        Кой ли играта им може да спре,
        в клетка да заключи хвъркатия свят?
        А кога залез дойде към порти просторни
        и стъпи в покоите на всемира,
        гората безкраен поклон сторва
        и отдъхва в сладък мир.
        И вечерницата също искра светва,
        руменее луната - кръглолока,
        може би тя шушне в небеса приветни,
        че вечен живот от природата блика.