Гледам как роза се сбогува с мига 
              живот - кратко дихание
              и чудя се що тъй с лека ръка 
              красотата ръши вечното мироздание.
              И как вятърът зъл с един замах 
                                                          посече с остър меч венеца на цвета 
                                                          и  жадно попиха уханния прах
                                                          обятията на майката земя.
                                                          Как да не вехна пред тоя вид с вик ?
                                                          Как да не браня прашинката радост ?
                                                          Уви, на моя дух ще се зададе миг
                                                          да прецъфти със сезона  младост.
                                                          Ала нека не настига ме тъга 
                                                          ни за живот, ни за светлина ,
                                                          щом оклюмал моят цвят лих
                                                          остава да  ухае - тук в моя стих.

прекрасно е,които владее правото може всичко.

В казаното няма и капка съмнение!