Пред мен вилнеят морските простори,
            в обречен ход към вечността политат ,
            вълните с небесната вис си говорят
            и нишки живот на хоризонта сплитат.


                                                              Море,земя,пространства, с вечна власт
                                                              око човешко мамите без насита ,
                                                              аз с възхищение се срещам с вас
                                                              и пред разгънатата книга на живота питам:
               

                                                              Защо ли хората гордо величаят се, те
                                                              между дух и материя понесли бреме,
                                                              щом може съществувнето да измете
                                                              с капка от силата си мигът време.

                                                           
                                                              Прелиствам живота с надежда нова,
                                                              минало и бъдно възкръсват в тоя век,
                                                              а аз отправям към небето молитва готова - 
                                                              да бъда тръпка между природа и човек.           
                                                                  

Поздрави за стиха :)