Вий свеждате корони унили.
                      Дъжд вали от мъртви листа,
                      ала с гордост, че сте живи,
                      сбогувате се с венец от красота.


                     
                      В моя стремителен път-вред,
                      без да се огъна, браня своя дял млад,
                      от корена си пия сила-вървя напред
                      с низ от мечти живота е богат,


                    
                     В самота опустели стоите,
                     но на лед и мраз не сте в плен,
                     една жажда в жилите струи
                     за глътка лъч в пролетен ден.

                                                                          
                   
                    Взирам се в профила леден аз
                    с възторг пред мощта ви здрава
                    и спомням си мъдростта в тоя час,
                    че дърветата само умират прави.    

                
            
               /"Само дърветата умират прави"-Наталия Г./             
                                    
                                   






































                   

Макар да навява тъга стихът е красив! Равновесие внася силата вплетена в редовете!
Поздрави!

Без тъга няма радост и страданието е път към щастието:))
Поздрави и усмивки и от мен!

точно сега са невероятни - кратките мигове преди да избухне в тях любовта към живота в свежозелено!
Вчера ги разглеждахме, като се разхождахме...
Хареса ми твоя спомен за тъжната нежност на есента!:)

Много хубаво си усетила идеята за мига между тъга и радост,тъга и любов:)!
Радвам се ,че ти хареса!
поздрави!

Вплетена е идеята за вечния живот в съчетание с неугасващите чувства, които разпокъсват душите ни. Ив

Радвам се,че откликнахте на моя стих:)