Болна от самота бреза стои,
                              протегнала клони към свода лазурен,
                              неуморно се моли птица да я посети,
                              стон да я милва и огрее взор чуден.


                              Изтощени, листата бледи висят,
                              едва дишат със сили последни ,
                              и не трепват и не шумолят,
                              сякаш от стрела ранени.


                             Цветовете пречупени се ронят,
                             и като отскубани перушини хвърчат,
                             само пеперуди за аромата си спомнят,
                             когато с крила се доближат. 


                             Болна от самота лик свежда,
                             само сянката й тайнствено бди,
                             готова да нарисува ,поглежда
                             последните красиви черти.
                                     
                                     

много тъжен стих -а брезата е красива през всеки сезон!
Усмихни се !:)

в поезията а и в правото , не всичко се посреща с усмивка .., още повече разкривам един одухотворен миг на тъга при една истинска брезичка..!